Amazon

В края на миналия месец бях на onsite интервю в Amazon за позицията Software Development Engineer, която щеше да ме закара в офиса им във Ванкувър. Ставаше въпрос за екипа в AWS, който работи по Step Functions.

Не ме харесаха.

Тъй като нямат практиката да обясняват защо са отказали на кандидат, мога само да гадая какво съм сбъркал. Уж си реших задачите, макар и на едната да се наложи да ме побутнат леко, а на другата да се забавя.

Интервютата в Amazon са много интересно преживяване. Общо взето минават така:

  1. Някаква комуникация с рекрутър, инициирана от една от двете страни,
  2. Онлайн оценяване,
  3. Телефонен разговор с рекрутър,
  4. Onsite интервю.

Онлайн задачите бяха лесни. Едната се свеждаше до BFS върху матрица, а другата – продължително сортиране на списък, сумиране и премахване на първите му два елемента, докато не остане само един.  След решаването на задачите трябваше да им напиша асимптотична оценка и обоснование на алгоритмите.

На едната задача покрих само 10 от 16 теста, но въпреки това минах напред към телефонния разговор. Там мина добре и с рекрутърката си говорихме много странични неща. След разговора започна организирането на onsite интервюто.

Прекарах около месец в почти денонощно учене на всевъзможни неща от компютърните науки. Започнах от основните структури от данни и алгоритми и реших доста примерни задачи от интервюта в Google, Microsoft и Amazon. Освен основите се очаква и познание по системен и архитектурен дизайн. За това наблегнах на примери като “как скалирахме Dropbox” и “как се оправяме с хилядите (буквално) microservice-и в Uber”. Това че вкъщи имам Kubernetes клъстър и си играя с истински сървъри също помогна много.

Bit manipulation в самолета към Виена

Onsite интервюто беше в Будапеща. За тези интервюта пише всевъзможни страшни истории, но моето беше приятно и с много по-лесни въпроси, отколкото очаквах. Цялото нещо представлява 4 интервюта от по час. Всички са едно след друго и има малка почивка, ако си поискаш.

Хората бяха интересни, приветливи и с удоволствие ми обясняваха подробности за работата в Amazon.  Заради NDA-а не мога да споделя по-конкретни детайли.

Едно интервю протича основно в три части:

  1. Интервюиращият се представя (не винаги) и задава въпроси за поведение, които се базират на Amazon-ските лидерски принципи. “Кажи ми за случай, в който си получил отрицателна оценка в работата си”, “случай, в който си постигнал добри резултати за кратко време” и всякакви такива. Очакват отговорите да са структурирани по определен начин и да покриват възможно най-много от принципите,
  2. Задача за програмиране върху бяла дъска (моето беше на лист хартия). Тук освен стандартните алгоритмични задачи има и едно интервю за системен дизайн,
  3. Въпроси към интервюиращия. Питах почти всички дали им харесва да работят в Amazon. Не питах само този, който е там от 16 години. Отговорите бяха различни варианти на “Сериозно ли?” и “Ти как мислиш?”. Някои питах как спят спокойно, знаейки че ако нещо се счупи, ще влезе в новините. От това научих много за начина им на работа и всички failsafe-ове, които имат.

Не очаквах езикът да е проблем, но се наложи да обяснявам на единия интервюиращ какво е Kubernetes. Не знам дали в крайна сметка всички успяха да разберат всичко, което им говорех или не им е пукало достатъчно, за да питат за неясните неща.

Последното ми интервю беше с hiring manager-а (този, който има най-много тежест в решението за наемане). С него си говорихме много странични неща и се смяхме доста. Не знам колко е добре това, защото всички интервюиращи си водят обилни записки, които сравняват после и на база тях се взема решение за наемане. Този по едно време си затвори лаптопа и започнахме да обсъждаме дизайна, който му рисувам. Накрая ми каза, че ме е харесал и е почти сигурен, че ще си говорим пак. Явно това е заучена фраза, за да не се шашкат кандидатите.

Особеното при Amazon е, че много държат на познаването и прилагането на техните си Leadership Principles. Разликата с други компании, които имат големи твърдения е, че тези наистина спазват нещата, които говорят. Поне по моите наблюдения и разкази от хора, които работят там.

Това интервю ми беше поредното за тази година, но първото, за което се готвя сериозно. На някои от предишните интервюта, на които бях, не можах да отговоря на срамно елементарни въпроси за неща, които ползвам всеки ден.

От цялото преживяване съм доволен, защото си припомних много теория, която успешно прилагам, а и научих много нови неща, които ще ми помогнат занапред. Освен това ме разходиха до Будапеща безплатно. Архитектурата е страхотна, гулашът е супер. Ще отида пак само за да се разходя из града и да огледам всичко на спокойствие 🙂

Представите на Amazon за начин на разработване на софтуер са много близки до моите и ще ми е много интересно някой ден да успея да играя с големите деца. Дотогава – return; return; и ще решавам задачи в LeetCode от време на време.

Нова версия на приложението за чистене на линкове

Може да е малко нарцистично, но приложението ми за махане на глупости от URL-и ми влиза в употреба постоянно и му се радвам много. Когато не ми се налага да разкарвам tracking параметрите ръчно, споделянето става по-лесно, което пък увеличава честотата на спама, който пръскам насам-натам. Win-win.

Малко след като пуснах първата версия, в приложението на Instagram (поне при мен) за известно време изчезна опцията за share и остана само “Copy Link”. Оттогава искам да направя нещо по въпроса, но поради една или друга причина това все оставаше на заден план.

Тъй като за днес си бях набелязал много неотложни неща за правене, реших да ги зарежа и да обърна внимание на Link decrapifier-а.

От Android 6.0 в менюто за избран текст може да се добавят елементи, които да работят с него по някакъв начин. Това става, когато някое Activity дефинира intent filter за PROCESS_TEXT.

Long story short, направих го да ми е по-удобно и вече мога да правя така:

И така:

В зависимост от това дали избраният текст е read-only (EXTRA_PROCESS_TEXT_READONLY) разбирам какво да се покаже при Unwrap менюто (видеото отгоре).

Освен промените по интерфейса оправих и глупав бъг в backend-а на приложението, заради който share-ването на текст от Twitter водеше до MalformedURLException.

Засега ми върши идеална работа, но по-нататък ще го пипна малко. В момента след “unwrap” остава само първият URL. Другият текст изчезва. Освен това се работи и само с първия адрес от избрания текст. За момента не виждам смисъл да си усложнявам живота с обикаляне на неограничен брой адреси, които могат да имат (почти) неограничен брой redirect-и зад себе си.

Друг потенциален проблем е, че няма дискриминация на избрания текст и двете ми менюта (Clean и Unwrap) се показват във всички случаи. Менюто, което само разкарва ненужните параметри и замества текста, е безсмислено в уеб страници, но засега не виждам умен начин да го махна. Потенциално решение е да оставя само едно меню и да добавя опция в настройките, според която да се избира дали само ще се почиства или ще се “разгъва” избраният текст. Засега не ми се усложнява толкова.

И като край – приложенията ми в момента имат между 300 и 500 активни инсталации. Без нито един crash или ANR, откакто са пуснати 🙂

Lab

Както писах преди, от доста време искам да имам физически сървър вкъщи, който да си администрирам и гавря, както реша. В началото на годината по щастливо стечение на обстоятелствата това се случи и в момента се радвам на един HP ProLiant ML350 G5.

Това се оказа несвършващ проект и от януари не съм спирал да си играя и да уча нови неща. От по-важните услуги, които се търкалят засега, са: OpenVPN, HAProxy, Let’s Encrypt, Pi-hole, FreeNAS, Jenkins, Graylog, Transmission и NextCloud.

Сървър

Първо спецификациите на сървъра в текущото му състояние:

CPU Един Intel Xeon E5440 @ 2.83GHz
RAM 32GB FBDIMM ECC (8 по 4GB)
RAID 5 3*250GB
RAID 0 1*2TB

За момента RAID конфигурацията е такава, защото: а) не съм купил дискове за повече и б) нямам caddy-та за останалите два слота. Предстои ми доста интересно приключение, когато реша да разширявам storage-а. Нямам търпение rebuild-а на някой масив да гръмне. Най-вероятно ще трябва да купя още един RAID контролер и да присадя drive cage на мястото на CD-то, за да има къде да сложа всичките дискове, които искам. Шест 4-терабайтови диска в RAID 6 биха били достатъчни за известно време.

На RAID 5 масива се намира ESXi 5.5 (HPE image) заедно с datastore-а за някои виртуални машини. На самотния 2TB диск е storage-а на NAS-а, където има разни важни файлове.

Бързо се отказах да обновявам графиката на цялата мрежа вкъщи, защото се променя постоянно. Последната стабилна итерация изглеждаше така

Малко след като нарисувах горната графика, lime2 се пенсионира и вече не е backup OpenVPN. Намира се в процес на прехвърляне на всички неща от стария OwnCloud и backup partition към NAS-а. Тази малка машинка беше цялата ми инфраструктура допреди няколко месеца.

Чувството всички (важни) машини да са свързани през гигабитова връзка е прекрасно! Мога да редактирам видео файлове в Premiere Pro, които се намират върху FreeNAS-а, който работи върху една от виртуалните машини, без да усетя някакво забавяне. Няколко клиента спокойно стриймват видео файлове през SMB, nfs и каквото още дойде, без да има никакви проблеми*.

Най-накрая подкарах и Grafana, която да ми харесва и върши работа, а не да е просто eye candy. Повечето данни идват от Telegraf, който ги събира по SNMP и ги пази в InfluxDB.

По-интересните неща, като цената на тока и данните от ESXi, идват от един Python скрипт, който използва SDK-то за ESXi (pyVmomi). Оказа се значително по-лесно така, отколкото с Java SDK-то, което работи директно със SOAP-а на ESXi. Така и не можах да го подкарам.

Цялата работа на скрипта е да се върже за VMware-а, да вземе данните, да scrape-не текущата цена на тока от сайта на Енерго-ПРО и да запише всичко в InfluxDB.

Тъй като го писах с идеята да го оправя “някой ден”, сега при всяко изпълнение се обръща до сайта на Енерго-ПРО. Това води до интереснa статистикa за последните 24 часа в Pi-hole:

 

Поиграх си доста и с ILO-то. Толкова е старо, че мога да го отворя само през Internet Explorer, защото само този браузър все още поддържа несигурни и стари SSL сертификати.

Когато инсталирах втората партида от 16GB RAM, се сблъсках с друго интересно нещо. Заради изгоряла плочка прекарах няколко часа в дебъгване на проблема. В NVRAM-а на дъното се беше записало, че в дадения слот има изгоряла плочка и докато не го изтрих няколко пъти, не се събуди дори само със здравите плочки.

Мрежа

За основен рутер използвам pfSense, който работи върху един HP thin client. Тънкият клиент се оказа напълно адекватен избор за това.

Външната връзка и WAN интерфейсът на рутера са сами на един VLAN, а на друг VLAN са всички останали устройства.

За първи път настройвах суич през конзолен кабел с истинска цел, а не за упражнение. Прекарах няколко вечери до 3-4 сутринта, докато се стабилизира мрежата. Добре че имаше кой да ми даде акъл.

Някога ще разделя клиентите на VLAN-и според предназначението им. Освен това ще е хубаво и да взема втори управляем суич с пасивно охлаждане. В момента в стаята ми е Zyxel-а, а вторият суич е истински, rack-mountable, 1U. Чувам го през две врати.

За безжичните устройства ползвам два обикновени consumer рутера, които работят в режим AP. Доскоро работеха с едно SSID, за да покрия нявсякъде. Имаха проблеми с някои клиенти с по-стари wi-fi модули и ги разделих на две SSID-та. Някога ще бъдат смемени с UniFi AP-та.

Първият ми тест на мрежата беше да копирам файл от основния компютър към NAS-а. Започваше със 100MB/s и почти веднага падаше на 1-2MB/s и надолу. След недоспиването от борбата с мрежите, вече бях напът да режа кабели, но пък netperf показваше, че мрежата успява да се запълни спокойно до гигабит.

Така пак научих, че върху RAID контролерите съществува кеш (в случая – с неработеща батерия), който при неправилна настройка на read/write съотношението прави писането бавно (изненада!). След като го оправих, нещата се нормализираха и вече bottleneck-а при писане върху NAS-а е само скоростта на дисковете. Тук също се радвам, че имаше кой да ми даде светлина. В момента съотношението е 5/95 за четене/запис.

Това с кеша е от нещата, които се налага да правиш изключително рядко и ако са направени правилно, забравяш, че съществуват. Също като настройването на Nagios. Както често твърдя – Nagios-а е най-стабилното нещо в живота ми.

Услуги

Основното нещо, за което исках да ползвам този сървър, е NAS и смятам, че засега се справя добре с тази си задача.

Имах много време да мисля какво искам да използвам за NAS софтуер и накрая се спрях на FreeNAS. Минах през всевъзможни варианти много преди да имам физически съврър и FreeNAS върху виртуална машина ми пасна най-добре. Разбира се, има и някои недостатъци на виртуализирането, но досега не съм се сблъсквал със сериозни проблеми.

Ако не друго, то поне охлаждането на процесора е адекватно. Все пак малко хора могат да се похвалят с процесори, които работят на температура под абсолютната нула.

Върху FreeNAS-а работят няколко jail-а. Основните са Transmission и NextCloud. Благодарение на Transmission имам една директория в share-а на NAS-а, която се следи за torrent файлове, които автоматично се добавят за теглене. Изтеглените неща се намират в друга директория, достъпна от всички устройства в мрежата. Така пиратстването свободното споделяне на медия с уредени авторски права е значително по-лесно.

 

NextCloud-а ми служи основно за синхронизиране на файловете от телефона и разни маловажни неща между компютрите. Първо ползвах OwnCloud, който се хостваше върху малкото OLinuXino (Lime2). Доскоро за off-site backup ползвах NextCloud върху единия droplet в DigitalOcean, където добавих 50GB Volume, върху който трябваше да са само най-важните неща. След известни проблеми с rsync реших, че Google Photos ми е достатъчен за off-site въпреки компресирането.

 

pfSense е доста полезен инструмент. Освен стандартните услуги, които трябва да предоставя един рутер (DHCP, DNS, etc.), в момента върху него работят доста неща, като по-интересните са: HAProxy, OpenVPN и plugin, който се грижи за Let’s Encrypt сертификатите.

OpenVPN-ът ми върши идеална работа. Няма много за писане откъм конфигурация, защото интерфейсът на pfSense е достатъчно прост и цялата работа се свежда до нацелване на разни стойности. Предишният VPN, който бях подкарал върху OLinuXino-то, беше по-интересен, защото цялата инсталация беше на ръка с всичките генерирания на сертификати за сървъра и клиента, както и настройването на рутирането и firewall-а. В pfSense всичко е графични интерфейси.

Сега мога да се закача за мрежата вкъщи, където и да съм, и с едно mount nas.miskin.in:/mnt/whatever /mnt/nas/ имам достъп до NAS-а.

Не бях работил с HAProxy преди това. Засега имам 20 frontend-а и 13 backend-а. Фронтендите са разделени под два основни за услугите с и без SSL. В общия случай са огледални – вместо да се реже достъпа без SSL, има frontend, който прави 301 redirect към същия адрес, но с “https://”.

20-те фронтенда могат да се свият до два, но засега така ми изглежда по-подредено и лесно за поддръжка. Бекендите са толкова малко, защото на Apache-тата отзад са конфигурирани виртуални хостове и е достатъчно да закарам заявката до правилната машина. След това уеб сървърът се дооправя с рутирането.

Както казах, повечето услуги работят през https. Това става благодарение на Let’s Encrypt. Оказа се малко по-интересна заигравка с HAProxy, за да мога да отговарям правилно на challenge-ите, които идват от Let’s Encrypt при издаване и подновяване на сертификати.

 

Ако не си личи, мразя рекламите с яростта на 1337 слънца. Благодарение на това всички компютри, до които имам достъп, веднага биват снабдени с някакъв AdBlock софтуер. С телефоните това се оказва излишно сложно и неудобно – не искам да ползвам друг браузър, не искам да root-вам телефона и т.н. За спирането на поне част от рекламите върху устройствата в мрежата използвам  Pi-hole. Тъй като все още нямам Raspberry Pi, се наложи да инсталирам Pi-hole върху старото OLinuXino (a.k.a sexy). Не му пречеше особено, че прекара няколко години затворено в кутия и в момента всички DHCP клиенти в мрежата (дори някои от тези с резервирани адреси) го ползват като главен DNS. Получи се доста добре и не усещам никакво забавяне, където и да е. Не помня всички проблеми, които излязоха по време на “инсталацията”. Помня само, че ми се наложи да ровя из инсталационния скрипт, защото имаше допуснати разни предположения за системата, които може и да са верни за Raspberry Pi, но при OLinuXino седят по различен начин. Намерих и полезен скрипт, който събира статистика от Pi-hole в InfluxDB (pi-hole-influx) за ползване в Grafana.

 

Друга основна услуга, която ползвам редовно, е Jenkins. Инсталирането и конфигурирането са тривиални. Забавата тук е при конфигурирането на job-овете.

Разделил съм ги на основно два типа – backend и frontend. Backend job-овете се отнасят до Spring Boot проекти, а другите – Node JS базирани (най-често Vue). Всеки един job се задейства при push в конкретен бранч на конкретен проект. Това става с прост hook в GitLab. Тук идва едно от многото удобства на HAProxy – понеже не исках Jenkins да се вижда извън локалната мрежа, настроих Jenkins frontend-а да приема заявки отвън само от GitLab.

Общо взето за всички проекти правя build и deploy по сходен начин. Java проектите се компилират и пакетират с Gradle. Преди build-а Jenkins се закача за сървърa, на който ще се деплойва, и затрива старите jar-ове. След това се нагласят конфигурационните файлове, с които трябва да работи Docker Image-а (cp log4j2_docker.xml log4j2.xml например) и се започва с Gradle-а. При успешен build готовия jar се копира на целевия сървър и се trigger-ва job-а за redeploy (ако за конкретния проект ми трябва автоматичен redeploy).

Redeploy job-овете са изключително прости. През SSH се закачам към сървъра, където ще се деплойва, правя Docker Image от jar-а, спирам, изтривам и стартирам наново контейнера, в който работи приложението.

При неуспешен build си пращам имейл, за да знам, че нещо се е омазало.

За фронтенд проектите е аналогично. Разликата е основно в това, че вместо gradle build се извикват npm install и npm run build.

 

Споменах, че за Spring приложенията се налага използване на различна конфигурация. Причината за това е, че някои от страничните проекти заживяха интересен живот и се наложи да са достъпни публично. Така приложението се налага да може да работи на три среди – local, dev и prod. Очевидно е какво е local. Dev средата се използва при изпълнение на тестовете по време на Jenkins build-а, а prod е това, което се вижда, когато проектът се достъпи публично.

Засега използвам Graylog за събиране на логовете от всички приложения. Това, обаче, ми излиза скъпо, защото на една машина вървят ElasticSearch, MongoDB и Graylog. На практика излиза, че 10GB RAM са недостатъчни, когато идват над 20 съобщения в секунда и се усеща забавяне. Излиза ми скъпо, защото потреблението на ток на сървъра скача осезаемо, когато се върши някаква работа с Graylog и се хабят изчислителни ресурси нещо, което може да се реши по по-лесен начин.

Обмислям да бутна приложенията да пращат имейл при някакъв проблем вместо да логвам всичко навсякъде. Поне докато не стигна някаква възвръщаемост, която оправдава по-високата цена на работата с Graylog.

 

Освен всичко описано дотук, по разните виртуални машини вървят всевъзможни други услуги: MySQL, PostgreSQL, RabbitMQ, Redis и още, и още. Все още успявам да се справя с поддръжката на всичко сам и ми е все по-интересно. По-горе писах, че използвам GitLab. Смятам скоро да си пусна една инстанция при мен, за да видя дали все още е толкова лаком за ресурси.

Проблеми

Основният ми проблем със сървъра е, че като сравнително стара enterprise машина, не е обърнато много внимание на ефективността на потреблението и във всеки един момент дърпа около 256W. Това е при включено само едно от двете 1000W захранвания. При две idle потреблението скача до около 280W. Грубата сметка идва около 40лв. на месец (без ДДС и всички такси: за пренос, загуба, “да има” и др.). Не е най-скъпото удоволствие на света, имайки предвид колко много неща мога да уча благодарение на него, но като знам, че мога да ги постигна с по-малко похабена енергия, ме човърка.

Друг проблем е шумът от вентилаторите. С качването на температурата през последните седмици, все по-често заварвам следната гледка:
Интересно е, че при по-ниска температура навън паметта достига 75-76 градуса без да вдигне осезаемо скоростта на вентилаторите. Въпреки това, суичът си остава по-шумен.

Преди няколко седмици трябваше да изключа всичко, защото имаше профилактика на захранването. Беше забавно, защото чак тогава си дадох сметка колко много неща съм закачил през последните месеци.

Бях оставил всичко да събере прах, за да се чувствам като в истински datacenter.

След включването на всичко, изненадващо, имах само един малък проблем – конфигурацията на суича не се беше запазила и SNMP-то му беше спряно, заради което в Grafana-та не излизаха статистиките за него. Всичко друго заработи без да се оплаква.

Оттук нататък приоритет ми е събирането на дискове за разширяване на storage-а, тъй като той ми умалява най-бързо. Може би и втори процесор, за да няма празни дупки.

Следващото най-важно нещо е да се сдобия с по-съвременна машина, която да не е толкова лакома за ток и да поддържа SSD по-лесно.

Мога да пиша още много, защото постоянно излизат интересни неща, които искам да пробвам, но ще спра дотук.


*Ако не броим нестабилността на sshfs и nfs mount-овете на лаптопа, които решават да потрошат всичко, когато го приспя и събудя. Някой ден ще дойде и неговия ред.

Използване на Java Reflection API за мързелива “документация” на response кодове

В единия от страничните проекти използваме REST за комуникация между фронтенда (Vue) и бекенда (Spring Boot). Приложението е сравнително просто и пиша бекенда сам и за документация на REST-а използвам Swagger. Това значително услеснява имплементацията на фронтенда откъм информация за endpoint-и и кой какво може да очаква като заявка/отговор.

Тъй като в процеса на работа постоянно изникват нови възможни отговори за грешка, които касаят само клиента, счетох за ненужно (i.e. домързя ме) да създавам нови Exception-и за всяка.

Механизмът, на който се спрях за връщане на грешките към потребителския интерфейс, е сравнително прост и не е нищо ново – при грешка в бекенда към клиента се връща DTO с цифров код и пояснителен текст. Пояснителният текст служи само за улеснение на пишещия фронтенда. Локализацията на грешките, ако се наложи да има такава, ще се случва във Vue приложението според цифровия код.

В Spring това се имплементира изключително лесно. При неправилно действие (няма достъп, липсва задължително поле и т.н.) се хвърля Exception (в случая – ErrorResponseException), който се прихваща от @ExceptionHandler и към клиента се връща DTO-то с нужния код и текст. За имплементацията на този механизъм са нужни няколко основни неща:

  • Номенклатура на кодовете на грешки и клас, описващ формата на отговора, който очаква Vue приложението,
  • Някой да прихване Exception-а,
  • Exception за прихващане.

Номенклатурата е обикновено POJO със статични методи за всяка грешка:

import lombok.Data;

@Data
@AllArgsConstructor
public class ErrorResponseDTO {

    private Integer code;
    private String message;

    // 500
    public static ErrorResponseDTO generalError(Throwable t) {
        return new ErrorResponseDTO(500, "I can't even: " + t.getMessage());
    }

    // 1401 - JWT token expired
    public static ErrorResponseDTO tokenExpired() {
        return new ErrorResponseDTO(1401, "Token expired");
    }

    // 1402 - Invalid JWT token
    public static ErrorResponseDTO invalidToken() {
        return new ErrorResponseDTO(1402, "Invalid token");
    }

    // ...
 
    // 1409 - User is not active
    public static ErrorResponseDTO userIsNotActive() {
        return new ErrorResponseDTO(1409, "User is not active");
    }

    // ...
    // Още много статични методи, описващи останалите грешки
    // ...
}

Горното може да се реализира по много начини. Засега това ме устройва. Не смятам, че проектът ще стане достатъчно сложен, за да оправдае разделянето на тази номенклатура от DTO-то или категоризиране на грешките в отделни класове, пакети, Exception-и и т.н.

Прихващането на Exception-а става с @ControllerAdvice и @ExceptionHandler:

@ControllerAdvice
public class RestExceptionHandler {
    // ...
    @ExceptionHandler(ErrorResponseException.class)
    @ResponseStatus(HttpStatus.PRECONDITION_FAILED)
    @ResponseBody
    public ErrorResponseDTO processErrorResponseException(ErrorResponseException 
e) {
        return e.getErrorResponseDTO();
    }
    // ...
    // Други handler-и за други exception-и
    // ...
}

Exception-ът е обикновен наследник на RuntimeException, който съдържа в себе си DTO-то:

public class ErrorResponseException extends RuntimeException {

    private ErrorResponseDTO errorResponseDTO;

    public ErrorResponseException(ErrorResponseDTO errorResponseDTO) {
        this.errorResponseDTO = errorResponseDTO;
    }

    public ErrorResponseDTO getErrorResponseDTO() {
        return errorResponseDTO;
    }
}

С описаното дотук връщането на грешка става просто. Например, в Service-а за генериране на JWT токен има простата проверка дали конкретният потребител е активен. Ако не е, няма смисъл да му генерирам токен:

if (userData.getUserStatus() != UserStatus.ACTIVE) {
    throw new ErrorResponseException(ErrorResponseDTO.userIsNotActive());
}

Така при неактивен потребител към извикващия клиент се връща този JSON:

{
    "code": 1409,
    "message": "User is not active"
}

Логиката за потребителския интерфейс е изцяло в клиентското приложението. Дали ще се покаже директно върнатият текст или според кода на грешката ще се случи нещо, няма значение. Целта е пълно отделяне на логиката по обработване на грешката (ако така се превежда decoupling). Няма значение дали клиентът е Vue, Android или Swing приложение – отговорността е негова.

Всичко е хубаво до момента, в който не се наложи друг човек да работи с това API и се започне едно питане “Ама тоя код какво означава”. Най-добрият вариант, разбира се, е да има подробна документация с всички кодове и условията, при които се връщат, но в конкретния случай това не е оправдано. А и ако не бях мързел, нямаше да съм програмист.

Можеше вместо рефлексия да използвам анотациите, предоставени от Swagger за този случай (@ApiResponses и @ApiResponse) върху всеки метод на всеки контролер в приложението.

Понеже рефлексията ми е интересна, се спрях на вариант с endpoint, който връща JSON с всички възможни грешки, които могат да се върнат към REST клиента. Тъй като всички грешки са дефинирани като статични методи на класа, който ги описва, алгоритъмът е тривиален:

  1. Вземам всички статични методи, декларирани в този клас,
  2. Викам ги един по един,
  3. Записвам резултатите в списък,
  4. Връщам списъка.
@RestController
@Slf4j
public class ErrorListController {

    @GetMapping(path = "/errors-list")
    public List<ErrorResponseDTO> getErrorsList() {
        List<ErrorResponseDTO> result = new ArrayList<>();
        
        // Взимаме всички методи
        Method[] methods = ErrorResponseDTO.class.getMethods();
        for (Method method : methods) {
            try {
                // Искаме само статичните методи
                if (Modifier.isStatic(method.getModifiers())) {
                    Method declaredMethod = ErrorResponseDTO.class.getDeclaredMethod(method.getName());

                    // Викаме метода
                    ErrorResponseDTO invoke = (ErrorResponseDTO) declaredMethod.invoke(null);

                    // Добавяме резултата към отговора
                    result.add(invoke);
                }
            } catch (NoSuchMethodException | InvocationTargetException | IllegalAccessException e) {
                log.debug("Ignoring exception \"{}\": {}", e.getMessage(), e);
            }
        }

        return result;
    }
}

Адресът на този контролер (/errors-list) е разрешен в WebSecurityConfigurerAdapter-а само при определени условия и не се вижда в “продукционната” среда. Отговорът изглежда долу-горе така:

[
  {
    "code": 1401,
    "message": "Token expired"
  },
  {
    "code": 1402,
    "message": "Invalid token"
  },
  {
    "code": ...,
    "message": "..."
  },
  {
    "code": 1409,
    "message": "User is not active"
  }
]

Така има винаги актуален списък с цялата номенклатура на възможните кодове на грешки. Смятам, че с малко повече заигравка ще мога да докарам и информация откъде може да се върне даден код за грешка, но към момента това ми върши работа.

2018

Най-накрая свърши и тази. Изобщо не беше скучно.

Започнах щастливо с първото ми падане с мотора. Няколко пъти ми се размина да стана статистика много на косъм. Не по моя вина. В единия от случаите разбрах, че има втора грешно изпреварваща кола, когато беше на сантиметри от мен. Размина ми се, защото след първия кретен бях скочил на спирачките и бях започнал да се местя вдясно.

В друг случай успях да се сдържа и само тихо да напсувам гражданина, който ми викаше “Убий моториста!”, след като очевидно нарочно се опита да ме блъсне, незнайно защо. Тъжното е, че не знам как да комуникирам с такива, защото в ежедневието си съм заобиколен само от умни хора. Още по-тъжното е, че този похабител на кислород возеше дете, което съм сигурен, че не възпитава на правилно функциониране в общество. Надявам се да греша.

След като карах моторите, за които винаги съм мечтал, се кротнах и започнах да карам още по-скучно и спокойно. В по-голямата част от случаите успявам да се смея на хората, които се ядосват от спазването на правилника. Почти не ме напрягат.

Какво друго се прави преди да сложиш новите гуми?

Карах в дъжд, при който водата на пътя беше до степенките на мотора, а вълните от камиона пред мен ме разклащаха. Карах и в порой, при който не се виждаше нищо и реките по пътя осезаемо местеха мотора. Това в рамките на няколко часа. След едното каране ръкавиците бяха доста мокри.

Лигавщините с рязко спиране и “трениране” на екстремни ситуации по празни паркинги ме отърваваха от всякакви глупави ситуации. След като донякъде свикнах загубата на сцепление да не ме паникьосва, започнах малко по-спокойно да избягвам хората, които не зачитат предимството.  Последно влачих гума с наклонен мотор, за да не се кача върху капака на джип, който реши, че знакът STOP означава “Излез възможно най-бързо в кръстовището и спри в средата, за да се огледаш”.

Направих около терабайт клипове с всевъзможни изпълнения на хора с различни нива на мозъчна недостатъчност. Рядко излизам да карам без камера, защото никой не вярва на гадните мотористи.

View post on imgur.com

Тук, например, виждаме, че маркировката и секциите на светофара са с незадължителен характер. Важното е да си гледаш в телефона.

Няма да се уморя да пускам снимката на човека, който си хапваше яхния, докато кара.

***

Направих най-дългото си каране досега с двама души на мотора. Тръгнахме от Варна към Видин и се върнахме по различен път. Сумарно пътуването беше около 1300 километра, като първия ден карахме около 10 часа.

Видин ми хареса. Ядох цаца на лодка-ресторант в Дунав и се возих в такси с гръмнали въздушни възглавници, които бяха изрязани и седяха само дупките.

Тази година обикалях значително повече и видях много интересни места. За първи път бях в Румъния. Беше интересно преживяване, докато не спуках гума по малоумен начин. Хората в Букурещ карат доста по-зле от троглодитите тук.

Обиколих и доста от България по една или друга причина. Сбъднах дългогодишната си мечта да използвам тоалетната в самолет, докато лети.

***

Допреди известно време най-сериозното медицинско нещо, което ми се беше случвало, беше настинка. Тази година ми се случиха две операции. Не сериозни и опасни, но все пак операции в истинска операционна стая с истинска маса с петна от кръв по нея. На втората операция ме завиха с чаршаф, който миришеше доста силно на кръв.

Докторът беше супер печен и се майтапехме през цялото време. Всички имаха завидно ниво на професионализъм въпреки гадостите, които виждат всеки ден. Видях и колко страшно може да е остаряването.

За първи път бях при доктор, който е завършил през този век.

В болницата нощем е забавно. В тишината тук-там се чува някой странен шум, който отеква и изчезва. Заради плочките в коридорите има интересно ехо. Иска ми се да пробвам китарата в някой коридор в болницата, но няма да съжалявам, ако повече не стъпя на такова място.

След първата операция настояваха да ме карат с носилка на колела към стаята. Понеже съм алтернативно лек се наложи малко да се издърпам на излизане от асансьора.

Беше интересно преживяване. 0/10, не препоръчвам.

***

От миналата година ми е тръгнало приключване на 6-годишни неща. Къде по мое желание, къде – не. Тази година след малко над 6 години на първата ми работа напуснах и започнах на ново място. 12 години, след като започнах да уча Java, вече официално съм джавар. Забавно е и уча много нови неща. Още не мога да реша колко умно е да сменя голяма компания с тепърва развиваща се, но не съжалявам.

***

В опит да спра да започвам нови проекти и да ги зарязвам написах поредното приложение, което е полезно само за мен. Започнах и зарязах 4 други.

***

Като цяло не беше чак толкова зле. Изпълних голяма част от целите, които си бях поставил. Имам да поработя още по някои, но засега се очертава да се оправя.

NAS

Откакто научих какво е NAS, искам да сглобя едно такова, за да имам място специално за информацията, която ми е важна. Освен това има много неща, които са ми интересни и искам да си играя с тях, но е неоправдано да не са виртуализирани.

Преди десетина години вкъщи се появиха няколко едва работещи компютъра. От тях си харесах единия за “сървър” и му закачих всичките работещи дискове, които намерих. Беше с някакъв Debian, където бях инсталирал стандартните неща, с които си играех тогава – Apache, lighthttpd, MySQL, WordPress и разни други такива. Тогава още нямах рутер и се налагаше нормалният компютър да споделя връзката към другите в къщата. Заради това ми се наложи да науча много неща за мрежи, ReverseProxy-та, красоти около iptables и как да си говорят няколко машини без да се карат. Веднъж отнякъде се появи и работещ RAID контролер – някакъв Adaptec. Не помня дали поддържаше SATA, но дисковете със сигурност бяха вързани с PATA (IDE) кабели. Нямах идея как се работи с това, но пък бях чувал, че е добре да има RAID, затова директно вързах всички дискове към него и създадох масив. Кой да предположи, че това ще затрие всичко по дисковете…

Оттогава започнах да чета и да чакам момента, в който ще си купя някоe 4U съкровище с поне два Xeon-а и няколкостотин гигабайта RAM, ще му сложа ESXi и ще забравя как изглежда светът през деня. През последните години не съм спирал да уча и да се интересувам от админски неща. В един момент бях стигнал до извода, че 40U rack може и да ми стигне, ако махна това-онова. Гледането на /r/homelab, /r/sysadmin и /r/datahoarder изобщо не помага.

Проблемите ми с enterprise сървърите са основно цената и шума. Донякъде и потреблението на ток за определени модели.

Съвременните неща ми идват неоправдано скъпи за играчка.  Миналата година начатках това от сайта на Supermicro:

Едно такова за Коледа, моля

Близо $50 000 чисто щастие – 44 ядра с hyperthreading (т.е. 88 “логически” ядра), 512 GB RAM, 10Gb мрежа и много storage.

Винаги се намират стари сървъри из ebay или olx, но често идват без поддръжка и незнайно колко оставащ живот в тях. Сред най-известните стари и евтини сървъри, които намирам, е PowerEdge R710 на Dell. Звучи така при излитане. При пълен товар не е особено тих.

Друг вариант са работните станции на Dell и Lenovo.

Преди да сглобя текущия си десктоп за малко бях с един T7400 на Dell. Взех го, защото ми хареса колко модулно е всичко вътре, как има два сокета, тунел за охлаждането на процесорите, ECC и други красоти. Преглътнах, че е с DDR2, но това, че рамта работи на 60 градуса без товар, ми дойде в повече и го върнах.

Последното ми решение да имам много storage и виртуализация вкъщи е да оставя текущия ми desktop с някакъв hypervisor или с FreeNAS и да сглобя нов. Към момента се радвам на i7-4790K с 32GB памет и няколко TB дискове. С пуснати няколко виртуални машини, търкалящи всевъзможни неща, не се впечатлява особено. Затова смятам, че ще му е добре да се преквалифицира като хост на FreeNAS или Proxmox. 

За целта започнах да събирам чаркове за новата машина, която ще страда като desktop. Планът беше да е с i7-8086K, но започнах да се колебая дали да не е нещо с Ryzen. И без това има много време, докато стигна до купуване на части за нов компютър, защото идеята ми е да напълня 6-те SATA порта на дъното на стария и да използвам вградения RAID controller за RAID 5. Тъй като не бързам, купувам частите през месец-два. Вероятно е скоро да не сглобя нищо, но поне се движа натам.

След като реша дали ще е с Proxmox или FreeNAS, мисля да пусна всякакви шаренийки. Първо ще преместя transmission-а, който работи върху едно OLinuXino със закачен диск на него, защото е напът да си отиде. След това идва реда на Plex, Nextcloud, Sickrage или Couchpotato и всякакви такива. Ще му пусна и нещо подобно на pi-hole, за да имам ad block на ниво DNS на всички устройства, които се вържат за мрежата тук. Разбира се, всичко това ще трябва да е достъпно по сигурен начин, ще трябва да си играя с потребители, сертификати и една камара други глупости. 

Нямам търпение да видя какви проблеми ще ми създаде това начинание 🙂

Share link decrapifier

Приложението добавя елемент в менюто за споделяне на Android, който копира споделяния текст, премахвайки частите от него, които се използват за допълнително следене. Неща като “utm_source”, “fbclid” и др. изчезват.

Така, например, адресът “https://www.instagram.com/p/BppzKrmneqd/?utm_source=ig_share_sheet&igshid=jywYcSpOs8008“, който генерира Instagram от share бутона си, ще стане “https://www.instagram.com/p/BppzKrmneqd/“.

Може да се свали от Google Play от тук:
Get it on Google Play

Предистория

Не обичам постоянното произволно следене отвсякъде с цел таргетирана реклама. Досадно е. Тъй като не искам да използвам интернет, както го прави Сталман, използвам AdBlock, където мога. Освен това използвам и ралични други похвати, докато използвам интернет, за да се чувствам спокойно и да се залъжа, че профилът ми при всеки рекламиращ отпадък не е плашещо подробен. Смятам скоро* да подкарам pi-hole на OLinuXino-то в нас.

Понякога се сещам да напиша някаква простотия, която се гаври с analytics софтуера на някой сайт. Пример за това е глупавият ми chrome extension, който взема “utm_source” в даден адрес и го променя на нещо по-подходящо за тези хора. Далеч от перфектен, но беше забавна играчка.

Преди време започнах да си играя с Instagram. Дълго време не ъпдейтвах, защото няма случай, в който такова приложение е станало по-добро след ъпдейт. След като се подлъгах да ъпдейтна, се оказа, че са променили начина, по който копират линка към дадена снимка. Преди процесът по копирането беше прост – кликваш на менюто с трите точки -> Copy Share Link… и готово. Сега има “Share”, което изкарва подробно Share меню, в което са изброени всички приложения, заедно с конкретни хора от някои. Това означава, че трябва да чакам да хвърчат една камара Intent-и, докато копирам линк.

Когато най-накрая успея да стигна до “Copy to clipboard” менюто или използвам някое от готовите, линкът, който се копира съдържа информация от вида “/?utm_source=ig_share_sheet&igshid=sittagd5tf01”. Тоест всеки, когото наспамя със снимка на мотор или задник, ще получи линк, чрез който лесно се проследява откъде идва. От там е елементарно да се направят много изводи. Щом този човек е отворил снимка, която е изпратена от човек, който харесва мотори и задници, значи и този конкретен нов човек харесва същото! Нека му рекламираме чорапи за каски и селфита на произволна кака с нарцистично разстройство!

Това вероятно е едно от нещата, които дразнят само мен, но все тая. Имах проблем и го реших чрез силата на програмирането!


* Виж Valve time

Локална разработка с отдалечен сървър като хост на контейнери, сървъри, service-и и т.н.

Пак открих топлата вода.

Налага ми се да работя с Macbook. За преживяването ще кажа, че дори след като му сложих Debian, не мога да разбера защо някой може да го ползва доброволно. За 12-те години, в които ползвам Linux, не бях виждал да се ползва swap-а при сериозно натоварване. Тук стигнах 7 GB swap при нормална употреба. Необяснимо за мен е как толкова хвалено нещо работи толкова зле. Говоря чисто като хардуер. Откъм неудобността на интерфейса няма смисъл да коментирам. Толкова с хейта. Най-вероятно има случаи, в които си струва да дадеш близо 6K за лаптоп.

Малко преди екраните да започнат да мигат и да се изключи.

В процеса на работа се налага да пусна няколко docker-ски контейнера с различни услуги. Тъй като не мога да променям конфигурациите без да счупя работата на други хора, услугите на docker-а трябва да работят локално. Това води до повишаване на температурата на процесора от 75 градуса при idle до около 100. 

Първото ми решение беше да пусна Apache с ReverseProxy, но това беше не само неудобно заради излишно много конфигурация, но и не особено добре работещо. След това мислех да пусна squid, който да пренасочва локалните ми портове към портовете на отсрещната машина. Това също ми изглеждаше като много конфигурация.

Решението на проблема ми се оказа доста по-просто – SSH с GatewayPorts=yes и изброени портовете, които да се пренасочат. Цялата работа се свежда до това:

ssh \
	-L 3306:localhost:3306 \ # SQL
	-L 5672:localhost:5672 \ # Rabbit
	-L 6379:localhost:6379 \ # Redis
	-L xxxx:localhost:yyyy \ # Друго
	-N -o GatewayPorts=yes mgc@whatever

Така когато се обърна към localhost:3306, например, заявката се обработва от MySQL сървъра, който работи на отсрещната машина (whatever в примера по-горе).

Засега не съм срещал проблеми при този начин на работа. Използвам го както с GCP, така и с DigitalOcean без забележимо забавяне. 

BMW Testride

Вчера карах два мотора, за които мечтая, откакто ги има – BMW S1000RR и R1200GS. Едното е суперспорт, другото – dual sport/jizzmachine.

От BMW Motorrad Варна за втори път правят тестрайд на нови модели мотори (или поне за втори път стигам до него). Миналия път много исках да пробвам точно RR-а и GS-а, но карах S1000XR и R1200R. Влюбих се и в двата. XR-а е удобен за дълъг път, а R1200R е с убийствен звук и за града и средни разстояния е идеален.

И този път маршрутът им беше хубав. Изглеждаше долу-горе така:

И този път всички от предходната група слизаха от моторите с усмивки от ухо до ухо. Разбирам ги напълно.

Първо карах S1000RR-а. Според сайта на BMW тежи 208 килограма мокър и прави 199 к.с. Има видеа на хора, които правят 0-300 km/h за 16 секунди с този мотор. По една от спецификациите ги правеше за 19.1 s.

BMW S1000RR
Някой е наклонявал до ръба на гумите с това животно :/

Този мотор е много над възможностите ми. Тъй като е чисто нов (на под 1000 километра пробег), все още е в режим на разработване на двигателя и беше ограничен само до 10 000 оборота и 200 km/h. Донякъде се радвам, че беше така, защото на шеста дърпа без да му прави впечатление. При скорост от 205 km/h и напълно легнал не се усеща, че се движа с такава скорост. Това е силно притеснително, защото лесно може да спреш да си даваш сметка какви са последствията от грешни движения.

Пробвах няколко пъти ускоряване от 100 до 200 km/h. Трудно ми беше да се задържа без да съм легнал напред и да стискам резервоара с крака. Ускорението на това нещо е безумно. Спирачките са много добри и на няколко пъти ми се стори, че ще направя предно кълбо.

Този имаше Shift Assist Pro, което е модерния quickshifter/auto blipper на BMW. През цялото време си играех да ритам скоростите нагоре-надолу без съединител. Въпреки стоковия ауспух, звукът беше силно задоволителен и пука приятно.

По едно време спрях ABS-а и го сложих в Race режим. Страшното стана още по-страшно. На няколко пъти вдигах предна гума на всички предавки. С включен ABS и рязко връщане на газта на втора колелото се вдига леко и се усеща как веднага се включва защитата и се отнема от мощността. В Race и без ABS няма такова нещо – даваш газ и си заминаваш.

Направи ми впечатление, че е нужно осезаемо повече усилие, за да се наклони в завой, отколкото при моя мотор. Но пък завои, които с моя са страшни при 100 km/h, тук не се усещат при 180 km/h.

Много съм малък и неопитен за такава машина още. Не мога да си представя как хора карат това до пълните му възможности. Определено е впечатляващ. Всичко в него е за писта и каране без ограничения.

Някъде по средата на маршрута разменихме моторите и имах щастието да покарам R1200GS-а. Този ми е в идеалите за мотор, защото съм скучен моторист и си падам повече по спокойното каране, отколкото Street Rossi изпълненията.  Въпреки че тежи 244 килограма според сайта, изобщо не си личат. Всичко е балансирано и се усеща като много по-малък и лек.

Не знам защо стана модерно да слагат телевизори на моторите, но тук всичко ми хареса как е подредено. Имаше доста отразена светлина от дисплея и на моменти не се виждаше нищо, но решавам да обвиня лепенката, която беше отгоре. Този мотор също е нов все пак.

Искаш да провериш налягането на гумите без манометър? Няма проблем!

Като потеглих, помислих, че вдигнах гума. Оказа се, че окачването има огромен ход и просто задницата потъва, а предните амортисьори се разгъват. Като лодка е. С моя се уморявам след 500-600 километра за ден. С този виждам как лесно се минават над 1000. Разбирам хората, които правят преходи от единия край на континента до другия с тези мотори.

Тук също имаше quickshifter и също се забавлявах да ритам нагоре-надолу, докато ауспуха гърми. Интересно беше, че когато форсирам със стиснат съединител, моторът се накланяше наляво заради въртящия момент на двигателя. Ако не бях изтрил всички видеа от камерата, щях и да го покажа[1].

Чудих се срамно много време как се пали, докато не ми показаха, че е без ключ…

Освен всичко друго, седалките и на двата мотора са страшно удобни. Не знам от какъв материал са, но са доста меки и не спарват.

Когато порасна, ще си купя GS (и SuperDuke, и S1000RR, и Africa Twin, и V-Strom, и HP4 Race, и H2, и Duke 390, и Duke 690, и WR450R, и 500 EXC-F, и Shadow, и V-Star 1300).

Междувременно на паркинга на Metro има някакво автомобилно шоу, където показват и няколко нови модела на Honda – Africa Twin, CB650F, Rebel, някакво NC и разни скутери. На косъм съм между GS и Africa, но там не ми дадоха да карам, защото нямам три години стаж с категорията. Жалко. Разбирам ги, но пък точно за това са застраховките 🙂

 

[1] Реших пак да сложа Linux на основния компютър и да се върна към ученето на нови неща и странични проекти. Пуснах да се прави флашка за новия Mint и вместо флашката избрах камерата без да искам. И така час и нещо видео от RR-а и GS-а си заминаха безвъзвратно и завинаги.

Туп

В четвъртък паднах за първи път с мотора. Отне ми малко по-малко от година и малко над 10 000 километра.

Had to lay ‘er down

Как?

Докато се разкарвахме из града, минахме през едно от многото места с ремонт – тунелът под ФК – Варна. Доскоро беше затворен изцяло, но тази вечер видяхме, че има отворена една лента и един знак за заобикаляне. Докато излизах от тунела, гледах да не се хлъзна в калта и не видях камарата с пръст и камъни, която беше малко по-висока от мен и заемаше моята лента и малко от насрещната. Дали заради разсеяността ми заради разни лични драми или липсата на очила – не знам.  Движех се с не повече от 35-40km/h, защото беше мокро и кално навсякъде. Въпреки това не можах да реагирам адекватно.

Заради очевидно несъобразената скорост и доста хлъзгавия път не посмях да  направя рязкото заобикаляне, което упражнявам постоянно. Изборът ми беше да съборя мотора на лявата му страна или да мина през камарата. Събарянето на мотора крие потенциалното му преобръщане или т.нар. “highside“. Вярно, че скоростта ми беше прекалено ниска, за да ме хвърли чак толкова, но пък щях да спра рязко в камарата и да си смачкам репродуктивните прелести. Реших и, че не искам да се пързалям по пътя, осеян с кофти остри камъни, докато моторът е върху крака ми.

Намалих, колкото можах за краткото време, което имах, опитах да заобиколя плавно, но минах през по-ниската част на камарата. Моторът скочи и за малко да успея да направя приземяването. Не помня как и точно в кой момент паднах. Мисля, че съм заключил предното колело, когато се е докоснало до земята, но не съм сигурен. Преметнах се през кормилото, приземих се по гръб (според болките – на дясната страна) и започнах да се пързалям. Докато се пързалях, усетих предната гума на мотора с ръка и си представих какви неща ме очакват, ако спра преди него. Приземяването го усетих все едно съм се тръснал малко по-силно върху леглото.

Ударих се някъде в ограденото с червено и се пързалях, докъдето се виждат аварийните ми (бялата стрелка пред другия мотор).

Извадих голям късмет и се разминах с една малка синина от някой камък, върху който съм се приземил и болки в дясното рамо и гърдите. Очаквам докторът да каже, че е само леко натъртване.

Доста мисля как можеше да си го отнеса много по-лошо – при премятането над кормилото ръката ми можеше да се закачи между ръчката на спирачката и ръкохватката, можеше моторът да се приземи върху мен по много различни начини и още една камара гадости.

Поражения

Както казах, разминах се само с малко болки тук-там. Моторът и екипировката поеха останалото.

Дясното огледало се отчупи директно, пластмасите не стават за нищо, резервоарът е огънат, рамката и капакът на статора имат надраскано.

Радвам се, че ми се размина с толкова нищожни повреди. Радвам се и, че този път нямаше никой на седалката зад мен. Имайки предвид тъпотиите, които успях да свърша върху мотора за нещастно малкото ми опит, можеше да не мога да пиша нито една посредствена публикация повече. Противно на очакванията, не паднах, докато правя типичните за глупавите моторджии неща, а докато карам бавно, внимателно и недоглеждащо 🙂

Основна част от щастливата развръзка е екипировката, с която бях, а именно (по слоеве):

  • Ботуши – Spada Curve Evo WP
  • Супер мъжествени моторни гащи, които не са клин – Rev’it Inca
  • Анцуг, за да не ми е студено
  • Моторни дънки с Covec – Bull-it Covec SR6
  • Някаква термо блуза
  • Някакво горнище с полар и нещо против вятър
  • Яке – RST R-16 (без протектора за гръб)
  • Ръкавици – Oxford HotGloves (подгряването беше включено)
  • Каска – Icon Airmada (Rubatone Black)

Много хора се дразнят на ATGATT проповядването, но без някои от тези неща не ми мърдаха счупени пръсти на краката, изкълчен или поне навехнат глезен, поне едно ребро и доста охлузвания по цялата лява страна и дланите на двете ръце.

Нататък

Ще опитам да докарам мотора във вид годен за каране възможно най-бързо, защото колкото и леко да беше това падане, доста ми повлия на психиката и едва ли скоро ще се чувствам спокоен върху него. Това се оправя с каране => трябва да го оправя бързо.

В момента моторът е с разглобена предница и му предстои да се преобрази в още по-гол, почти streetfighter. Все още търся подходящия фар. Засега се заглеждам в единичния фар на MT-09 и фабричния на FZ6N.

Гледката е странна без всичката пластмаса и таблото

Има много потенциал да стане интересен

Далеч съм от идеята да го правя шарен. Мисля си, че скоро няма да харесам фар и ще карам с оригиналния, но без пластмасите. Засега идеята е да сменя ръчките, ръкохватките и доста да префасонирам предницата. Това ще стане плавно и малко по малко. Ако изобщо стане.

Засега нещата са в този ред:

  1. Фар + слюда
  2. Мигачи
  3. Тапи на рамката и поне предната ос (след дъжд – качулка)
  4. Ръчки
  5. Ръкохватки
  6. Степенки, защото hero blob-овете на моите са счупени, а искам да ги изтъркам сам

Поуката, която си извличам е, че невинаги може да се реагира навреме, колкото и да се внимава. В близко бъдеще виждам много по-спокойно каране.